The Shifta War (1963–1967) was a secessionist conflict in which the Somali people in the Northern Frontier District (NFD) of Kenya attempted to join with their co-ethnics in a Greater Somalia. The Kenyan government named the conflict "shifta", after the Somali word for "bandit", as part of a propaganda efforts. The Kenyan counter-insurgency General Service Units forced civilians into protected villages as well as destroying a large number of animals kept by the pastoralist Somalis. The war ended in 1968 when Abdirishid Ali Shermarke, president of the Somali Republic, signed a ceasefire with Kenya. However, the violence in Kenya deteriorated into disorganized banditry, with occasional episodes of secessionist agitation, for the next several decades. The war caused large-scale disruption to the way of life in the district, resulting in a shift from pastoralist and transhumant lifestyles to sedentary, urban lifestyles.


From 1926 to 1934, the Northern Frontier District (NFD), comprising the current North Eastern Province and the districts of Marsabit, Moyale and Isiolo,[1] was closed by British colonial authorities. Movement in and out of the district was possible only through the use of "passes".[2] Despite these restrictions, pastoralism was well-suited to the arid conditions and the residents were relatively prosperous. Anthropologist John Baxter noted that, in 1953,

the Boran and the Sakuye were well-nourished and well-clothed and, though a pastoral life is always physically demanding, people led dignified and satisfying life... They had clearly been prospering for some years. In 1940, the District Commissioner commented in his Handing Over Report: "The Ewaso Boran have degenerated through wealth and soft living into an idle and cowardly set"...[3]

On June 26, 1960, four days before granting British Somaliland independence, the British government declared that all Somali areas should be unified in one administrative region. About two-thirds of Somalis live in Somalia, while the rest are separated into Djibouti (then French Somaliland), the Somali Region of Ethiopia and northeastern Kenya. On the eve of Kenyan independence in August 1963, British officials belatedly realized that the new Kenyan administration were not willing to give up nearly one-fifth of the land area of their newly emerging nation. In response, Somalia declared:

It was evident that the British Government has not only deliberately misled the Somalia Government during the course of the last eighteen months, but has also deceitfully encouraged the people of North Eastern Province to believe that their right to self-determination could be granted by the British Government through peaceful and legal means.[4]

The province thus entered a period of running skirmishes between the Kenyan Army and Somali-backed Northern Frontier District Liberation Movement (NFDLM) insurgents. One immediate consequence was the signing in 1964 of a Mutual Defense Treaty between Jomo Kenyatta's administration and the government of Ethiopian Emperor Emperor Haile Selassie.[4] The start of the Bale revolt in Ethiopia in 1963 indicated to both Kenya and Ethiopia the need for cooperation in checking Somali irredentism.[5] However, the treaty had little effect as neither Kenya nor Ethiopia were able to stem the cross-border flow of materiel.[4]

At the outset of the war, the government declared a State of Emergency. These augmentations included allowing security forces to detain people up to 56 days without trial, confiscate the property of communities in retaliation for acts of violence and curtail assembly and movement. A 'prohibited zone' was created along the Somali border and the death penalty was made mandatory for unauthorized possession of firearms. "Special courts" without guarantee of due process were created. The northeast, declared a "special district", was subject to nearly unfettered government control, including the authority to detain, arrest or forcibly move individuals or groups, as well as confiscate possessions and land.[6] However, as part of its effort to reassure the public, the Voice of Kenya was warned not to refer to the conflict as a "border dispute", while a special government committee decided to refer to the rebels as "shiftas" in order to minimize the political nature of the war.[5]

Over the course of the war, the new Kenyan government became increasingly concerned by the growing strength of the Somali military. At independence, Somalia had a weak army of 5000 troops that was incapable of exerting itself beyond its borders. However, in 1963, it appealed for assistance from the Soviet Union, which responded by lending about $32 million. By 1969, 800 officers had received Soviet training, while the army had expanded to 23,00 well-equipped troops. The Kenyan fear that the insurgency might escalate into a conventional conflict involving Somali regular troops was coupled with a concern about the new insurgent tactic of placing land mines. In a July 29, 1966 letter, Kenyan Defence Permanent Secretary Danson Mlamba warned Information and Broadcasting PS Peter Gachathi of

mounting casualties to the army and police... and the last incident, which we are keeping quiet about, when a police Land Rover was blown up by a mine which killed two officers and wrecked the vehicle is a very serious development.[5]

The Kenyan government response may have been inspired by the counter-insurgency efforts taken by the British during the Mau Mau Uprising, which had been spearheaded by the Kikuyu, who now dominated the Kenya African National Union-led government. Gachathi mused that they should perhaps "take a leaf from the (British) operations carried out during the emergency against the Mau Mau movement which, I am sure you will agree, were considerably effective.[5] In 1967, Kenyan fears reached a height and a special government committee was created to prepare for a full-scale war with Somalia.[5] The government also adopted a policy of compulsory villagization in the war-affected area. In 1967, the populace was moved into 14 Manyattas, villages that were guarded by troops. East Africa scholar Alex de Waal described the result as "a military assault upon the entire pastoral way of life," as enormous numbers of livestock were confiscated or killed, partly to deny their use by the guerrillas and partly to force the populace to abandon their flocks and move to a Manyatta. Thus made destitute, many nomads became an urban underclass, while educated Somali Kenyans fled the country.[6] The government also removed the dynastic Sultans, who were the traditional leaders, with low-ranking government-appointed chiefs.[7]

In 1967, Zambian President Kenneth Kaunda mediated peace talks between Somali Prime Minister Mohamed Egal and Kenyatta. These bore fruit in October 1967, when the governments of Kenya and Somalia signed a Memorandum of Understanding that resulted in a ceasefire. The Manyatta strategy is seen as playing a key role in ending the insurgency, though the Somali government may have also decided that the potential benefits of a war simply was not worth the cost and risk. However, Somalia did not renounce its irredentist claim to Greater Somalia.[4]


Lacking a secessionist direction and with Somalian support withdrawn, many former rebels returned to the traditional activities of inter-clan feuding and livestock rustling. However, the raids were now carried out by the blooded and well-armed fighters. A key check upon the escalation of clan warfare was the authority of the Sultans. The dissolving of this leadership structure during the war left the region without an accepted mechanism of conflict management.[7]

The forced villagization also resulted in an economic bifurcation of the residents. Those with means diversified into trade and sedentary farming. Those without became wage laborers, while the poorest were reduced to dependence on outside relief aid. Anthropologist John Baxter returned to the village in Isiolo District that he had researched in 1953:

In 1982, only a few fortunate ones still maintained themselves through stock pastoralism. Some 40 percent of the Boran and Sakuye of the District had been driven to peri-urban shanty villages in the new adminstrative townships. There, they eked out a bare subsistence, hanging around the petrol stations for odd jobs, hawking for miraa, making illicit alcohol, engaging in prostitution and the like.[8]

The war thus marked the beginning of decades of banditry, insurrection and security crackdowns, in which northeastern Kenya gained a reputation as an uncontrollable and violent region. By far the worst single incident was the 1984 Wagalla Massacre, in which the Provincial Commissioner ordered security forces to gather 5000 men of the Degodia clan onto the airstrip at Wagalla, Wajir, opened fire and then attempted to hide the bodies. The government admitted in 2000 that 380 people had been killed, though independent estimates put the toll at over 2000.[9] Not until the administration of Provincial Commissioner Mohammoud Saleh in late 2000 was there a serious drop in violent activities, partially attributable to Saleh's zero tolerance policy towards abuse by security forces.[1]

The Shifta War (1963–1967) (Разбойническа война?!?) била опит за отцепване,в който сомалийският народ в Северния граничен район на Кения опитал да присъедини във Велика Сомалия заедно с други с такъв етнически произход. Кенийското правителство нарекло конфликта "shifta" на сомалийската дума за "разбойник",като част от опити за пропаганда. Кенийските противовъстанически части принудили насила граждани да се преместят в защитени градчета,също унищожили голям брой от животните, държани от пастирите сомалийци. Войната приключила през 1968, когато Абдиришид Али Шермарке, президент на Република Сомалия, подписал договор за прекратяване на военните действия с Кения. Обаче, насилието в Кения се изродило в дезорганизирано разбойничество, с редки опити за отцепническа агитация, през следващите няколко десетилетия. Войната предизвикала обширен разрив в начина на живот в областта, водещ до смяна от пастирски живот към заседнал,градски живот.

От 1926 до 1934, северния граничен район,обхващаш сегашната североизточна провинция и областите Марсабит,Мойале и Исиоло,бил затворен от британските колониални власти. Движението в и извън окръга било възможно само чрез "пропуски". Въпреки тези ограничения, пастирството пасвало добре на условията и жителите били относително преуспяващи. Антропологът Джон Бакстър забелязал през 1953,че бораните и the Sakuye (?!?) били добре нахранени и облечени и въпреки,че пастирският живот винаги изисква физическа сила, хората водели достоен и удовлетворяващ живот... Те са преуспявали в продължение на няколко години. През 1940, представителят на региона коментирал в свой доклад: " Бораните са изградили бездейна и малодушна обстановка чрез богатство и лек живот..."

На 26 юни,1960, 4 дена преди да се признае независимостта на британската сомалийска земя, британското правителство обявило,че всички сомалийски райони трябва да бъдат обединени в един административен регион. Около две-трети от сомалийците живеят в Сомалия, докато останалите са отделени в Djibouti (тогава френска Сомалия), сомалийския регион вЕтиопия и североизточна Кения. В навечерието на кенийската независимост през август 1963, британските власти късно разбрали,че новото кенийско правителство не желае да даде почти една-пета от района на тяхната новопоявила се нация. В отговор на това, Сомалия обявила: " Бе очевидно,че британското правителство не само е подвело сомалисйкото правителство през изминалите 18 месеца,но също и измамнически е насърчавало хората от североизточната провинция да повярват, че тяхното право на самоопределяне може да бъде осигурено от британското правителство чрез мирни и законни средства."

По този начин провинцията навлязла в период на постоянни престрелки между кенийската армия и подкрепяните от сомалийците бунтовници от Освободителното движение на северната гранична област. Едно непосредствено следствие било подписването през 1964 на договора за взаимозащита между управлението на Йомо Кенията и правителството на императора на Етиопия - император Haile Selassie. Началото на бунта (the
Bale revolt) в Етиопия през 1963 показал на Кения и Етиопия нуждата за съдействие за спирането на сомалийския иредентизъм. Обаче, договорът имал малък ефект, тъй като нито Кения,нито Етиопия били способни да възпрат пресичащия границата наплив от материални части.

В началото на войната, правителството обявило Извънредно положение. Това позволявало на държавната сигурност да задържа хора до 56 дена без съд, да конфискува имущество в отплата на актове на насилие и да намали събирането и движението на хората. По сомалийскта граница била създадена "забранена зона" и смъртното наказание било задължително за незаконно притежание на огнестрелни оръжия. " Специални съдилища" без гаранция за задължителен процес били създадени. Североизтокът,обявен за "специален окръг", бил подложен на почти освободен от ограничения правителствен контрол, включващ правото на задържане,арестуване или принудително местене на индивиди или групи, също и конфискуване на имущество и земя. Но,като част от усилията да се успокои обществото, Гласът на Кения бил предупреден да не се отнася към кофликта като "граничен спор", докато специална правителствена комисия решила да нарича въстаниците "shiftas" (разбойници) за да омаловажи политическия характер на войната.

По време на войната, новото кенийско правителство се разтревожило сериозно от увеличаващата се сила на сомалийската войска. Преди Независимостта, Сомалия имала слаба армия от 5000 кавалериста, която била неспособна да упражнява натиск отвъд границите си. Но през 1963 се обърнала за помощ към Съветския съюз, който откликнал на молбата като заел около 32 милиона долара. До 1969, 800 офицери получили съветско обучение, докато армията се разширила до 23 000 добре екипирани войници. Страхът на кенийците,че въстанието може да се превърне в конвенционален конфликт, който включва сомалийски редовни войски, бил добавен към грижата за новата въстаническа тактика за поставяне на земни мини. В писмо от 29 юли, 1966, кенийският постоянен секретар по отбраната Дансън Мламба предупредил журналиста Питър Гахати за предприемането на атаки срещу армията и полицията...и последната злополука, за която се пази мълчание, когато един полицейски ландроувър бил взривен от мина, която убила двама офицери и направила на парчета колата, е доста сериозно развитие на нещата.

Реакцията на кенийското правителство може да е била вдъхновена от противовъстаническите опити,правени от британците по време на бунта Мау Мау, който бил ръководен от the Kikuyu, които управлявали кенийско -африканското национално правителство. Гахати мислел,че те би трябвало " да си вземат бележка от (британските) операции , осъществени по време на извънредното положение срещу движението Мау Мау,които, със сигурност ще се съгласите, били значително ефективни. През 1967, страхът на кенийците достигнал връхната си точка и специален правителствен комитет бил създаден за да подготви мащабна война със Сомалия. Правителството също приело политика на задължително заселване на областта засегната от войната. През 1967, населението било преместено в 14 манятас, села,които били пазени от войски. Ученият Алекс де Уаал от Източна Африка описал резултата като "военно нападение срещу целия пастирски начин на живот", тъй като голям брой добитък бил конфискуван или избит, отчасти за да не могат guerrillas(??) да го ползват и отчаст за да принудят населението да изостави стадата си и да се премести в някоя манята. По този начин лишени от всичко, много номади станали част от градската нисша класа, докато образованите сомалийски кенийци избягали от страната. Правителството също заменило династичните султани, които били традиционните водачи, с управляващи с нисък ранг, които били посочвани от правителството.

През 1967, замбийският преситент Кенет Каунда осъществил мирни преговори между сомалийския министър-председател Мохамед Егал и Кениата. Преговорите донесли успех през октомври 1967, когато правителствата на Кения и Сомалия подписали меморандум за разбирателство,който довел до договор за прекратяване на военните действия. Стратегията за манята изиграла ключова роля в приключването на въстанието, въпреки че сомалийското правителство може също да е решило, че възможните облаги от война просто не са си стрували цената и риска. Но Сомалия не се
тказала от идеята за Велика Сомалия.

При липсата на отцепническа насока и с оттеглянето на сомалисйката подкрепа, много бивци бунтовници се върнали към традиционните си дейности на вражди межу клановете и крадене на добитък. Обаче нападенията не били правени от окървавените и добре въоръжени бойци. Главната причина за спирането на междуклановите войни била властта на султаните. Разтрогването на тази водаческа структура по време на войната оставило региона без приетия механизъм за справяне с конфликтите.

Принудителното заселване довело до стопанско раздвоение на жителите. Тези със средства вложили в търговия и уседнало фермерство. Тези без средства станали почасови работници, докато най- бедните били ограничени до зависимост от външни облекчителни помощи. Антропологът Джон Бакстър се върнал в селото в област Исиоло, което бил изследвал през 1953.


През 1982, само няколко щастливци все още живеели от пастирство. Около 40 процента от бораните и Sakuye от областта били отведени в моряшки градчета в новите административни общини. Там те си изкарвали препитанието, като се мотаели около бензиностанциите за странна работа, дебнели за мираа (miraa), правели алкохол незаконно, занимавали се с проституция и други подобни.

По този начин войната отбелязала началото на десетки години разбойничество, метежи и осигурителни мерки, в които североизточна Кения спечелила славата на неконтролируем и стихиен регион. Най-лошият единичен инцидент бил масовото убийство в Уагалла през 1984, в което представителят на провинцията наредил на защитните сили да съберат 5000 души от клана Дегодия дирижабъла в Уагалла, открили огън и след това се опитали да скрият труповете. Правителството признало през 2000,че 380 души са били убити, въпреки че независими оценители смятат,че са повече от 2000. Когато представителят на провинцията Мохамуд Салех започнал да управлява в края на 2000,имало сериозен спад в насилствените действия, отчасти благодарени на политиката на Салех срещу толерирането на злоупотребата със защитни сили.