Като видях как сте се изказали за култа, реших да се видя какво ще кажете за нещо самостоятелно. Още се пише, то ще е повест, и сигурно ще го завърша скоро, но ми трябва време.

Пролог

Мелнар наблюдаваше как слънцето се скрива зад Зелените планини. Червеният залез хвърляше приказна светлина върху покритите с вечно зелени гори склонове на планината, очертавайки причудливите форми на скалите. Вдиша дълбоко от свежият въздух и остави хладния ветрец да разроши косите му. Беше приятна привечер, така че Мелнар реши да се поразходи. Върна се обратно в укреплението, сложи си дебело наметало и слезе в конюшнята. По пътя до там срещна няколко войници, приготвящи се за нощния патрул, поздрави ги и продължи – в крайна сметка, разполагаше с малко повече от час преди да се стъмни. Патрулите щяха да се сменят след два часа, така че можеше да се върне преди това.
В конюшнята бе най-обикновена, но разбира се – пълна с бойни коне. Запъти се към своето животно, оседла го набързо и се метна на гърба на черният жребец. Окачи един лък и колчан със стрели, за всеки случай, и препусна през отворената врата. Отначало поведе коня си в тръс по добре отъпканата планинска пътека, по-маршрута на патрулите, но не след дълго сви по малка козя пътека, водеща нагоре към върховете на планината. След още около половин час езда намери друга пътека, вървяща на няколко крачки от границата на гората, и пое по нея. Не бе широка, затова подкара коня бавно, почти ходом и наблюдаваше пътя в края на стръмния склон, както и отсрещните възвишения, все още огрети от червеното слънце. Много харесваше този район, защото бе красиво и зелено през цялата година. Дори когато паднеше сняг, планините оставаха прелестни. Сега бе студено, дъхът на Мелнар излизаше на облаци пара, но все още не бе завалял снега. В момента, в който паднеше бялата пелена, планината и проходите щяха да станат непроходими и цялото укрепление щеше да се изнесе в близкото селище, да зимува. Отново щеше да си гледа планините, но през прозореца на топлата стая в някой хубав хан. Това бе и причината за тази необичайна разходка – искаше да се сбогува с планината – негов дом през девет месеца в годината.
Нещо изшумоля в храстите на двайсетина метра от него и Мелнар се заслуша. Хвърли око по посока на шума, и същото нещо се затича. Срита коня си и тръгна по пътеката, като вече бе взел лъка в ръце и бе положил стрела на тетивата. Животното бе голямо, глиган може би, затова изчака да се приближи. Видя го как се стрелна бързо, променяйки посоката, но животното не можеше да заблуди опитен ловец като него. Изпъна тетивата, прицели се и я отпусна. Стрелата изсвистя във въздуха, навлезе в храстите и се заби в нещо. Почти мигновено тялото на мъртвото животно изтрополи на земята. Мелнар се усмихна, благодари на Богинята на лова и слезе от коня. Върза животното за близкото дърво и се запровира през храстите. След броени секунди стигна до мястото, където бе паднало мъртвото животно, и се стъписа. Осъзна, че не бе благодарил на вярното божество – Богът на Войната имаше пръст в случката.
Пред Мелнар лежеше имперски съгледвач, със стрела забита в гърба и очевидно преминала през сърцето. В този момент почти го обзе паника. Какво правеше имперски съгледвач тук, та Ерналия дори не граничеше с нея.
Разтърси глава, за да спре да разсъждава над тази тема и изтича обратно при коня си. Хвана животното за юздите и го поведе успоредно на пътеката, която следваше до сега. Ослушваше се, все едно животът му зависи от това – а това бе вярно.
След петнайсетина минути забеляза друг съгледвач, спотаил се между дърветата и наблюдаващ пътя. Спря коня, натисна муцуната му надолу – знак да не мърда, и продължи сам. Приближи се на достатъчно близко разстояние, че да е способен да уцели, внимателно издърпа стрела от колчана, постави я на тетивата и опъна лъка. След миг съгледвачът се отпусна на земята, с щръкнала от врата стрела.
След като уби още двама установи, че те наблюдават пътя. И след още малко предвижване през гората, видя това, от което се страхуваше – през прохода, в дълга колона се придвижваха тежко въоръжени легионери. Явно патрула нямаше да се върне, никога.
Обърна се и поведе коня обратно. Когато реши, че е на достатъчно голямо разстояние, се метна на гърба му и препусна към укреплението. Трябваше да съобщи, на всяка цена. Щом легионите на империята бяха навлезли в територията на Ерналия, очевидно елфите от Лорнен са завладени, а вестта някак си не е достигнала до хората. Наистина, елфите не бяха общителни, и още по-малко искаха да са край хората, затова вести от там рядко имаше. Сега Мелнар разбра какво му бе неприятното на тази ситуация.
Изгони всички други мисли от главата си, и се съсредоточи върху галопирането по тясната горска пътека. Не биваше да се проваля, каквото и да му костваше това.

Глава 1 : Гибел

Валор седеше спокойно на трона си и наблюдаваше окъпаната в призрачна светлина тронна зала. Лунните лъчи преминаваха през тънките пердета и в помещението се образуваха многобройни причудливи сенки. Принцът никога не се бе страхувал от тъмното, дори напротив. Мракът предоставяше уют, сигурност, прикритие за всеки, готов да влезе в него, да му се довери. Трудно бе да се довериш, но в момента Валор се доверяваше единствено на тъмнината.
Внезапно нещо се раздвижи в един от далечните ъгли на залата, но принцът успя да надвие любопитството и продължи да наблюдава цялата зала. И точно както бе предположил, в другият ъгъл се очерта смътен силует. Валор вдигна ръка, насочи я и от дланта му излетя огнено кълбо. Сферата от пламъци обля залата в светлина, след което се заби в гърдите на убиеца. Облеченият в черно мъж, въоръжен с лек арбалет, бе погълнат от пламъците, и след няколко минути агония обгореният труп затихна на студения каменен под.
Лека усмивка пробягна по устните на Валор. Явно старият му враг се боеше от него и затова пращаше своите убийци, броени минути преди да пристигне. Но принцът не се страхуваше от Борин, знаеше че може да го победи. Въпреки това, не биваше да става безразсъден, врагът му бе от най-опасните.
Двете крила на входната врата на тронната зала се отвориха с трясък и на прага, очертан от светлината на факлите в коридора, стоеше едър мъж. Висок към един и деветдесет, широкоплещест, мускулестите му ръце държаха огромен двуръчен меч.
- Валор! – изрева Борин. Гласът му бе просмукан с гняв. – Време е да си платиш! – мъжът говореше с нещо средно между ръмжене и крещене, доста неприятно за слуха.
- Привет, Борин, нещо си нервен, да не би да е умрял някой? – попита с подигравателен тон Валор. Лукава усмивка се бе изписала на лицето.
Чакаше врагът му да изтърве нервите си, да избухне. В мига, в който яростта надделее над разума, Борин щеше да атакува безразсъдно, и да умре.
Очите на врага му блестяха с дълбока омраза. Дори страничен наблюдател можеше да види душевната борба, която се водеше зад стената от плът.
- Семейна трагедия, предполагам. – продължи Валор. – Или може би, не сте успели да станете семейство? – Борин се късаше отвътре. Започна да крачи бавно, а цялото му тяло трепереше. – Не съм сигурен, обаче предполагам знаеш, че тя беше бременна? – промълви тихо принцът и се засмя.
Борин стискаше зъби, опитваше се да обуздае гнева, надигнал се в душата му.
- Стани и се бий, Валор, нали не искаш да изцапам хубавия трон с кръвта ти? – подхвърли подигравателно, с едва сдържан гняв якият мъж. Ръцете на Валор се свиха на юмруци. – Баща ти ще ти се скара, че си му изцапал мястото.
Яростта изпълни принца и той се надигна леко от трона, за малко да грабне оръжието и да се нахвърли към Борин. Омразата му към мъжът извираше от дълбините на душата, не можеше да диша пълноценно, докато Борин бе все още жив. Но някак успя да се овладее.
- Очевидно си разбрал, че Калина беше бременна, но не знаеш че детето бе от мен. – с хладен глас промълви Валор.
Тук Борин не издържа. Нададе боен вик, вдигна меча си и се понесе към принца. Валор изчака врагът му да се приближи и тогава очите му светнаха и озариха цялата зала в червена светлина, и въпреки това, не всички сенки изчезнаха.
В момента в който залата отново потъна в сумрак, мракът се раздвижи и започна като стотици змии да се усуква и увива около Борин. Мъжът замахна с меча, разсичайки зловещите сенки, но те отново се увиваха около него. Мракът започна да се просмуква в Борин, като всеки замах ставаше по-бавен. И колкото по ожесточено се бореше мъжът, толкова по-бързо го обгръщаха сенките.
Внезапно погледът на Борин светна и той спря своята сеч. Падна на колене, подпря се на меча и се отпусна.
Изражението на лицето на Валор премина през изненада, изумление и постепенно в ярост. Сенките рязко се отдръпнаха от Борин, загубили източника на своята сила, и мъжът се изправи непоколебим и готов за битка.
Валор грабна двете секири и скочи към противника. Принцът, още на скорост, замахна с цялата си злоба. Борин отстъпи крачка назад, избягвайки смъртоносния удар насочен към главата и на свой ред атакува. Принцът блокира и битката започна. Залата се изпълни със звън на стомана. Искрите от сблъсъка на черните брадви на Валор със сребристия меч на Борин разгонваха злокобните сенки. Принцът се въртеше, правеше мълниеносни атаки с двете си секири. Но Борин бе опитен, използваше предимството на по-дългото оръжие и държеше Валор на разстояние. И двамата се движеха с нечовешка бързина. Ударите бяха с невъобразима сила, оръжията – непосилно тежки. Но те не бяха обикновени.
Битката между древният защитник на Ерналия, земята на хората, срещу амбициозния завоевател беше в разгара си. Валор знаеше, че загубата ще означава смърт. Дори да оцелееше от битката, връщайки се при баща си с празни ръце, щеше да донесе позор на рода им. Императорът щеше да го предизвика на дуел, и Валор щеше да умре от ръката на своя баща. Но Борин също осъзнаваше цената на победата. Ако не успееше да срази принца, той губеше живота си, но това не бе най-страшното. Щеше да се лиши от силата си, от душата си и от възможността за отмъщение. Двете могъщи създания, въвлечени в тази битка до смърт, можеха да изгубят всичко, или да спечелят нищо. При победа, Валор завладяваше земята. Но тя не бе за него. Тя щеше да стане част от империята на баща му, и след смъртта на старият император – част от империята на първородния, не на Валор. Той не печелеше нищо освен мимолетна слава. В противен случай, Борин щеше да получи своето възмездие и да спаси Ерналия. Но това нямаше да върне любимата му, той щеше да живее вечно, с мъката по Калина, с цялата си мощ и чувството на безпомощност, на безсилие. Докато накрая Императорът не дойдеше с цялата си военна сила, и не завладееше земята на хората.
Мечът на Борин изсвистя отново, но този път Валор не можа да реагира достатъчно бързо. Хладната стомана направи дълбок разрез на бедрото му, и той се свлече на едно коляно. Борин, видял своя шанс, отстъпи назад, вдигна меча си и с цялата ярост, стаена в сърцето и душата, замахна към врага си. Мечът описа дъга, и миг преди да се стовари върху целта си, Валор намери сили, със секирата в дясната си ръка отби тежкото оръжие в страни, а острието на другата се заби дълбоко в гърдите на Борин. Очите на мъжът се разшириха, опита се да вдигне меча, но силите вече го напускаха. Свлече се безпомощно на колене, но опита отново. След поредния неуспех, една сълза се стече по бузата му. Изкашля се и от устата му хвръкнаха пръски кръв. Валор падна назад, и се хвана за разсечения бедрен мускул, в опит да спре кръвта. Борин се изкашля отново, и изтърва оръжието си на земята. Животът се оттече от очите му и той се отпусна на земята.
Валор дишаше тежко и притискаше раната си.
- Стража! – изкрещя той, но след няколко минути все още никой не бе дошъл.
Разкъса панталона, така че да може да вижда добре раната. Прокара ръката си над резката, като от дланта му излезе струйка огън и започна да прогаря раната. Болка прониза тялото му и Валор изрева с цяло гърло. Усети че започва да губи съзнание, но си наложи да запази свяст. Посрещна болката, отдаде и се. И след няколко секунди, които сякаш се проточиха с часове, всичко свърши.

След почти час дойде шести легион. Помогнаха на Валор да стигне до покоите си, където той излезе на балкона. Каза на двамата легионери да го пуснат. Когато стъпи на ранения крак усети пронизваща болка, но някак успя да надделее желанието си да се хване за парапета. Огледа добре армията си. Хилядите тежки пехотинци бяха строени пред двореца и чакаха да разберат какво е станало с техният генерал, защо всички стражи на замъка са мъртви.
- Легионери! – извиси се гласът на Валор, надмогвайки силният вятър. – Борин Пазителят бе сразен! – всички завикаха радостно. Войниците удряха оръжията си в щитовете и в броните, вдигайки невъобразим шум по този начин. Това име бе известно и всяваше страх у всеки легионер, преминал границите на Ерналия и смъртта на Борин означаваше почти сигурна победа. – Време е да дадем тласък на нашата инвазия! За славата на империята, нека завладеем варварската Ерналия! Нека плодородните земи на хората хранят нашите гърла! – погледът му се плъзна по армията. – Сега починете! Пийте бира край огъня, хапнете топла храна и поспете. Утре тръгваме на поход!
Остави войниците да се радват на заповедта му, направи няколко мъчни крачки и позволи на двамата легионери да го подхванат и да го подкрепят до леглото.
След няколко минути Валор бе гол и се бе настанил удобно в мекото легло. Отпусна главата на възглавницата си и чакаше да дойде лечител, да промие раните му. После трябваше да почине, за да тръгне с войниците на поход. Макар и Борин Пазителят да бе мъртъв, хората не губеха лесно надежда – макар и отчаяни, те щяха да се бият срещу имперските легионери, така че Валор трябваше да е във форма, не да се бие, но да язди с легиона. Притвори очи и се унесе...

Глава 2 : Равносметка

Ренолд удари с юмрук по подлакътника на трона си.
- Как така Борин е мъртъв, нещастен фокусник такъв! – изрева кралят на стоящият пред него младолик мъж.
- Не ме обиждайте, кралю. – хладно му отвърна Орнерон. – Жертвах много, за да дойда в земята на хората, за да ви съветвам и напътствам, но нищо не ме спира да се върна в родината.
- Това заплаха ли е, шарлатанино! – не можеше да овладее гнева си Ренолд. – Как може да твърдиш, че Пазителя е мъртъв! Та това е невъзможно.
Магьосникът се засмя гръмко. Реналд се изправи, яростта надделяваше.
- Не се смей, копеле мизерно! – изрева му кралят.
Тогава студеният поглед на магьосника го прониза, и Ренолд седна. Арнелите, или както хората ги наричаха – магьосниците – бяха древна и могъща раса от човекоподобни същества. На външен вид бяха почти като хора, като изключим че очите им бяха изцяло бели и леко светещи, живееха много по-дълго и остаряваха по доста особен начин. Косите им бяха бели, дори на най-младите, но с времето кожата им избледняваше. Най-старият магьосник, за когото Ренолд бе чувал, бил с мъртвешки сива, сбръчкана кожа. И макар човек да не можеше да определи накъде точно гледат, когато взорът им се спреше на него, побиваха го тръпки и сякаш нещо смразяваше кръвта му. Твърде зловещи бяха магьосниците, затова и хората страняха от тях.
Стоящият пред него, Орнерон бе млад, за представите на Арнелите, разбира се. Дългата му бяла коса падаше свободно на раменете му, бе облечен в черни сетре и панталони, а на гърба му имаше пелерина с черна вътрешна, и червена от към гърба част. Ренолд бе на петдесет години, с силно прошарена брада и оредяла коса, а младоликия магьосник е беше съветник на баща му. Кралят го помнеше още от времето, когато бе малко момче и Орнерон го учеше да чете. Но сега му бе бесен.
- Овладей гнева си, Ренолд. – заповяда му магьосникът. Яростта на кралят някак изчезна. – Сега ще повторя, и този път не реагирай толкова бурно. Трябва да се действа с хладна прецизност. Борин е мъртъв. Вече не усещам присъствието му.
Реналд се отпусна в трона си. Още не можеше да възприеме новината.
- Но той беше безсмъртен, той е Бог! – опита се да убеди магьосника, но по-скоро себе си.
- Борин беше полу-бог, кралю, и макар много силен, той си оставаше смъртен. – започна да обяснява Орнерон. Кралят понечи да се обади, но магьосникът го прекъсна. – Да, той бе неподвластен на времето, но само в това се състоеше неговото безсмъртие.
- Но как? – недоумяваше Ренолд. Винаги бе смятал, че Борин Пазителя, е бог и е безсмъртен. Че винаги ще бди над човечеството.
- Борин постъпи глупаво, като отиде при принц Валор. – отсече Орнерон. – За това намери смъртта си. Едно от недостатъците, дошли от човешката му половина бе яростта. – с по-смекчен тон продължи да обяснява магьосникът. – Твърде лесно губите самообладание, вие човеците.
Последното не прозвуча като обида, просто като констатация.
- Подгответе се за война, кралю. – заръча му кратко Орнерон и излезе от тронната зала.
Ренолд остана сам със мислите си. Още помнеше онзи ден, когато пристигна съобщение от едно укрепление при Зелените планини, че имперските легиони навлизат в Ерналия. Тогава не бе повярвал, но все пак повика Пазителя. Борин, по някакъв си негов, мистичен начин, разбра че това е истина. Тогава се разгневи, започна да сипе проклятия по императора, след което напусна залата. И сега мъртъв. Кой щеше да защити земята на хората, кой щеше да брани човечеството, кой щеше да запази кралството, да отблъсне нашествениците. Ренолд знаеше какво ще му отговори Орнерон, затова нямаше да попита. Той, макар и крал на Ерналия, не бе способен да я защити. Самият факт че се съмняваше в уменията си бе доказателство за това. Армията му бе вярна, войниците щяха да воюват. Можеше да мобилизира мъжете от страната, да ги обучи набързо и да ги прати срещу Империята. Но какво щяха да направят необучените мъже срещу опитните легиони на Ксерон. Нима железният имперски ботуш нямаше да смаже всяка съпротива.
Ренолд осъзнаваше че няма нищо. Липсваше му време, информация, талант. Никога не бе добър във военното дело. Не бе нито тактик, нито стратег. Бе добър в политика, търговия, архитектура и градоустройство, но войната бе непонятна за него област. Можеше да изгради приказен град, чудесни замъци, да направи подем в икономиката на страната, но не и да спечели битка.

Глава 3 : Безсилие

Орнерон излезе от магическия портал и се озова в кабинета си. Имаше един в двореца на човешкия крал, но най-често ползваше този, в родината му – чувстваше се по-комфортно. Седна на удобното кожено кресло, отпусна се и притвори очи. Усети, че някой от расата му се приближава и бързо се досети кой е.
- Привет, Елнатон! – Орнерон поздрави влезлият Арнел.
- Привет и на теб, Орнерон.
- Мислех, че няма да се видим преди заседанието. – подхвърли той, без да отваря очи.
- Наложи се. – кратко му отговори Елнатон. – Искам да обсъдим искането ти.
Орнатон отвори очи и се вгледа в триумвира.


Във въздуха отекна шумът от гонг, Орнатон се изправи и тръгна към Залата на Силата. Коридорите на парламента бяха пусти, явно всички бяха или в залата, или по свой лични дела в града. Всъщност, в сградата рядко имаше много арнели.
Най-сетне стигна до голямата двукрила врата, направена с изящна дърворезба. Отвори я със силата на ума си и влезе в залата. Докато прекосяваше пътеката до своето място, се замисли над това което бе направил. Вратата бе лека, би могло да я отвори и човешко дете, а той използва магия. Беше чувал, че с времето всеки арнел започва да използва ума си за всичко, че стават по-близки с магията, но по-отчуждени със земното и физическото. Когато бе малък, Орнатон бе тичал из двора на вилата на баща си, хвърляше камъни по-дървета. Когато порасна и овладя изкуството, все още използваше тялото си да върши обикновени неща, дори се учеше на бой с рапира. А сега – отваряше врата с ума си. Очевидно старите арнели не говореха празни приказки.
Седна на стола, точно срещу трибуната на триумвирите, и зачака да обявят началото на заседанието. Мина известно време, в залата влязоха още няколко арнели, но в рамките на пет минути всички бяха заели местата си.
- Привет на Вас, потомци на Арнатон! – извиси се магически подсиления глас на Гелитор, един от Тримата. – Днешното извънредно заседание е свикано, по искането на Орнатон, пряк родственик на Арнатон и наш представител в кралството човешко! Моля, Орнатон, станете и представете становището си.
Изправи се, и погледна триумвирите.
- Като наш представител в човешкото кралство, смятам за нужно да се намесим и да помогнем на хората. – започна той и само миг след това разбра каква грешка е направил.
- Вашето искане е отхвърлено! – отсякоха триумвирите в хор.
Орнатон изруга на ум, че трябваше да започне искането си по този начин. Не можеше да започне изявление по по-неблагоприятен за него начин.
- Моля, оставете ме да довърша изявлението си! – хладно отвърна той. Никой не възрази. – Империята на Ксерон нападна Ерналия, а техният пазител, Борин, от расата на верторите, бе убит. – тук вече прикова вниманието им.
Верторите бяха може би най-могъщата раса, с изключение на боговете, разбира се. Наричани от някой народи полу-богове, това название до някъде бе вярно. Те черпеха сила от своите ... симпатизанти един вид, бяха абсолютно безсмъртни по отношение на остаряването. Съществени прилики с боговете, но все пак различни. Боговете бяха безсмъртни – по никакъв начин не можехада бъдат убити, докато верторите бяха смъртни по-този признак. И тъй като всяка раса имаше един покровител, или пазител, от верторите, всички осъзнаваха каква мощ се криеше в тях. Разбира се, имаше и спорове, свързани с тях. Арнелите твърдяха, че техният вертор Терул, е най-могъщ, защото черпеше сила от силни същества. Но Орнатон, както и другите арнели, просто не искаха да си го признаят, осъзнаваха че човешкия пазител Борин се доближава по-могъщество до техният. Хората бяха многобройна раса, и това даваше известни предимства на вертора, а освен това Борин бе като бог за тях.
Разбира се, както при всяко правило, имаше едно изключение. Един от расата на верторите, император Ксерон, бе нарушил тяхното желязно правило да не се месят в делата на своите, и бе взел контрола над расата си. За съжаление, веторите не бяха сплотена раса, и да се обединят срещу някой свой събрат бе немислимо. Точно това тревожеше Орнатон в момента, какво щеше да стане, ако легионите нападнеха Арн. Затова искаше да се погрижи, хората да удържат нападението.
- Кой е убил Борин? – почти прошепна Елнатон.
- Принц Валор.
Тук вече изненадата се изписа на лицата на старите арнели. До момента слуховете за принцовете на империята, се считаха за лъжа. Ксерон си бе взел жена от расата на арнелите, но никой не вярваше че ще имат деца. Никой не знаеше какво ще стане при такова кръстосване, но щом принц бе способен да убие Борин, очевидно ситуацията бе по-опасна, от колкото предполагаше.
- Искам да съобщим на хората, че Борин има син. Те трябва да го издирят и той ще наследи баща си. Ще им помогне да се изправят срещу империята. – завърши той.
- Триумвиратът ще обмисли решението си. Ще го обявим на заседание утре, по същото време.
Тримата станаха и се излязоха от залата. Орнатон последва примера им, но след като стъпи в коридора се насочи към изхода на парламента. Смяташе да отиде в къщата си, и там да поспи в собственото си легло. Но щеше да отиде пеша, наложи си да не използва магия.
Чудеше се, дали триумвирите ще му разрешат да се намеси. Знаеше тяхната дълбока омраза към хората. Ненавист, имаща толкова дълбоки корени, колкото обикновените смъртни не можеха да си представят. Арнатон, баща на всички, имал жена, също арнел. Те създали семейство, но арнелите не могат да имат много деца, поне жените. А Арнатон искал голямо семейство, много потомци. Затова започнал да взема човешки жени, които да опложда. Знаел, че кръвта на неговата раса е по-силна и ще надделее. И така расата на арнелите станала по-многобройна. Но след дълго време, Когато Арнатон вече не бил жив, преките му наследници – тези, без човешка кръв във вените си, останали малко. А другите, знаещи какъв е произходът им, се срамували. В един съдбоносен момент от историята на расата им, нечистокръвните арнели се вдигнали на бунт, и започнали да избиват господстващите над тях чистокръвни. Войната била кръвопролитна и малцина от чистокръвните оцелели. След това гневът на останалите арнели се уталожил, и разбрали ужасът на деянието си. Осъзнали, че преките родственици са по-силни и имат още много качества, полезни за всички. Създали своя държава, и дали привилегии на чистокръвните си събратя, за да изкупят вината си. Но гневът им към хората останал. В последното Орнатон бе повече от сигурен.

Нещо никой не коментира...

Началото на разговора между краля и Орнерон е малко...куцо. Звучи ми сякаш кралят се кара малко несериозно, а Орнерин е шут. Мисля че ще е по-подходящо, ако магьосникът говори с назидателно-поучителен тон, добавяйки "младежо", "синко" и т.н. от време на време, но не натрапчиво. Още няколко дребни забележки по стила, но нищо сериозно.


Айде, още някой да пише, няма само аз да се карам на момчето...

Дам... нещо почвам и аз да се дразня ... от себе си де. Не ме кефи написаното. Като го писах, дълго бях изпаднал в нещо като творческо униние, та чак сега забелязах куция стил, който съм използвал. Тъй че май ще зарежа повестта, и ще си се занимавам само с Чедата на Мрака, и Култа на Обречените, и Азраел, и .... аве, мамка му, как ли намирам време за всичко

Има малко куцо в разказа,но пък е и много добър.Според мен критиките са хубаво нещо,но тук все пак идеята е добра, затова му пиша 5 и 50 :D

Да, ама той иска критика. Може да не го знае, но иска критика, така че бъди щедър в това отношение :)

На всеки му е нужна критика.Но той има усет за писането на подобни разкази,какво да се критикува толкова жестоко :)

Мерси за подкрепата, ама Генчо много добре си знае работата, що се отнася до критика. Той е човекът, опитно доказал че няма савършени неща!