“БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА” – ЕРИХ ФРОМ
Ерих Фром се ражда през 1900 г., заедно с драматичния ХХ-ти век, единствено дете в семейство на евреи, във Франкфурт, Германия. Ортодоксалното еврейство и християнството, както и произведенията на други двама евреи – Зигмунд Фройд и Карл Маркс, оказват силно влияние върху него. От една страна, разбрал, че хората не осъзнават причините за своето поведение (Фройд) и че влияние в живота им оказват социално-политическите сили (Маркс), от друга страна силно впечатлен от тяхната ирационалност и от разрушителните им нагласи по време на Първата световна война, Ерих Фром публикува през 1941 година своята първа книга, с която става известен – “Бягство от свободата”.
Привидно, в заглавието на книгата на Ерих Фром се съдържа абсурд. Свикнали сме да мислим, че съзнателното човешко същество се стреми към свободата. Приемаме на доверие, че всеки би искал да се освободи от робството на условностите и тиранията на страха. Надяваме се, че стремежът на хората към свобода ги прави справедливи и солидарни с неволята на другите. Но много често това не е така. Още повече, когато робството на зависимостта за някои е по-удобно и сигурно от отговорността на свободата.
Оказва се, че свободата е не само висша ценност, тя е и тежко бреме за човека. Защото те е отговорност. Свободният човек не само взема автономно решения. Той осъзнава и следствията от тях. Не е свободен, например, сомнамбулът. Той не е отговорен, по-скоро за него отговарят.
Свободното действие е обвързване с другите хора. То и израз на морала. Ако аз например считам, че в дадена ситуация трябва да се държа като честен човек, с действието си показвам как трябва да се държат всички останали в такава ситуация. Това означава, че моето индивидуално действие ме обвързва с всички останали.
Да бъдеш свободен, означава да не мислиш действието си като само индивидуално, но и като универсално. Когато с поведението си утвърждаваме определени ценности, ние всъщност защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички.
Затова изглежда много по-лесно и безболезнено да се съобразяваме с общоприетите норми, с общественото мнение. Това е страх от отговорността, която поемаме, ако действаме различно от другите хора, защото тогава и вината е единствено наша. И обратното – ако правим нещо, не съобразно собственото си убеждение, а само защото така е прието, това означава неувереност във всеобщия смисъл на акта. Такова поведение и действие не е истински свободно.
Истински свободното действие задължава, то е отговорно поведение. А отговорността от последствията на избора се понася трудно от хората. В повечето случаи човек иска да действа невинно, т.е. така, че вината за неуспеха на действията да не бъде негова. Това е следствие от старата християнска доктрина, че за всяко действие ще има възмездие. Само в общите действия човек не е напълно отговорен, т.е. може да прехвърли вината на други.
Бягството от свободата е отказ от личен избор. Ерих Фром за първи път анализира причините за това бягство. Той вижда корените на бягството от свободата в създаденото усещане у хората, че не могат да влияят на социалните процеси, което подтиква някои от тях да се страхуват от собствените си дела и да не поемат отговорността на личния избор.
Бягството от свободата има много форми. Най-често срещаната е конформизмът. Това е безкритично съгласие с другите. Бягството от свободата е митично, неосъзнато – то е приемане без размисъл на това, което другите вършат. То е следване на общоприетото, на общественото мнение и традиции, то е безпрекословно подчинение, съзнателно самоподчиняване на обществото. Бягството от свободата е адаптиране към стереотипите на действие на другите, превръщане на индивида в тяхно отражение, загуба на личността. То е непрестанно сравнение с това, което е общо дело и никога различаване от него.
Бягайки от свободния си избор, хората стават еднакви, т.е. средностатистически хора. Те не действат автономно, а по-скоро автоматично, тъй както се действа в обществото по принцип. Отбягването на свободата е отказ на личността от себе си, обричане й на безличност. Бягайки от свободата, хората съзнателно се превръщат в абстрактни същества, същества без индивидуалност. Те не искат да се отличават от множеството. Несвободният човек е незабележим.
Поради липса на собствени решения, бягащите от свободата следват обществените норми механично. Поведението им наподобява това на автоматите, чиято програма е предварително зададена. Това е поведение без риск и отговорност. Отговорността за делата се прехвърля на държавата, институциите, обществената система, родителите, лидерите и т.н. Такова подчинение, според традициите на психоанализата, е характерно за мазохизма, самоунижението и потъпкването на Аз. Бягството от свободата е такъв мазохистки акт. То е доброволно отдаване на себе си на властта на други хора, институции и т.н.
В това Ерих Фром вижда психологическата причина за появата на авторитарните общества в Европа през ХХ в. В най-крайните си варианти фашизмът и комунизмът са не само следствие от репресиите на тоталитарната власт (които пък са проява на садизъм), но и на доброволно мазохистично подчинение на значителни части от народа, страхуващи се да носят тежестта на личната си отговорност. Това обяснява в голяма степен действителният авторитет, който за много хора са имали лидерите на авторитарните държави – Хитлер и Сталин.
Фром тъжно констатира, че изказаната още от Хегел максима, че “Истината на властта е робството” е справедлива. Защото, ако и да е вярно, че робството е насилие, то и без робска нагласа няма властници.
Бягството от свободата не само поражда хора послушници, конформисти. То култивира пасивни, апатични и лишени от инициативност хора. Бягайки от свободата си, човек се превръща в играчка в стихийния ход на събитията, т.е. сам се предоставя на съдбата.
И обратното – цялостната, единна по своята същност личност изразява свободата си чрез спонтанна активност.
Става въпрос за спонтанност в такива важни области като проява на чувствата, свобода и спонтанност в интелектуалната сфера, неподправеност при формиране и изразяване на желанията - свободно целеполагане, спонтанна дейност.
От най-ранна възраст детето е ограничавано в проявлението на свои спонтанни чувства, които не съвпадат с очакванията на околните. Според възрастните, децата не трябва да демонстрират враждебно чувство или неодобрение, както и да реагират, ако усетят подобно отношение спрямо себе си – особено ако то произтича от възрастните. Потискането на спонтанните чувства, а оттук и на развитието на истинската индивидуалност, започва много рано, фактически от първите учебни занимания на детето, смята Фром. Постепенно то се приучава да не проявява външно онези свои чувства, които не се харесват на околните, след това – да ги потиска и накрая се отказва от самите чувства.
От друга страна социализацията налага децата да демонстринат чувства, които изобщо не са техни. Тук Фром засяга въпрос, който срещаме и при Юнг, и при Ериксън – формирането на персоната, ако се предозира, води до загубване на спонтанността. Фалшивата маска на лицето не само потиска озлоблението, но и убива дружелюбието. С псевдочувства се угнетяват и подменят широка гама от непринудени емоции" - отбелязва Фром. Нещо повече – изобщо на емоционалността се гледа с подозрение в прагматичното индустриално общество, тя се свързва с незрялост, инфантилизъм и неуравновесеност. Липсата на емоционалност обаче отслабва креативността, богатството на личността. Емоционалната интелигентност е не по-малко важна от когнитивната (Голман 2000).
Спонтанността се потиска и в сферата на целеполагането, т.е. в самото ядро на субектността. Тук нещата са още по-сложни за диагностициране, защото на пръв поглед съвременният индивид "бълва" желания непрекъснато. Но ако човек се замисли – какво искам всъщност, какво ще ми донесе всичко това, след като го постигна ще бъда ли щастлив – би видял, че целите, които биха го направили действително щастлив, все му се изплъзват. "Тези въпроси будят страх, защото поставят под съмнение основите, върху които се гради цялата дейност на човека и представата му за онова, което иска" (Фром). И затова човек избягва да си ги задава – живее с повърхностните приемливи и стимулирани от обществото желания.
В спонтанната дейност се проявява спонтанността на чувства, мисли и желания. Това е творческата активност. Важни нейни съставки са обичта като спонтанно утвърждаване на другите, трудът-творчество, както и всички спонтанни дейности.
Спонтанната дейност е балсам за наранената от инвидидуалност и самота човешка психика. Тя прави човека силен, обединява го със света, придава му сигурност.
Основната теза в книгата на Ерих Фром е, че свободата е двузначна. От една страна, личността, освободена от традиционните авторитети, се оказва изолирана и безсилна, превърнала се е в «инструмент за постигане на несвойствени цели», отчуждена от себе си и от другите. Позитивната свободна личност, от друга страна, се идентифицира с пълната реализация на собствените си възможности и със способността си да живее активно и спонтанно.
Човек никога не е напълно свободен. По логиката на собствената си динамика свободата винаги може да премине в собствената си противоположност. Както самият Фром пише: «Победата на свободата е единствено възможна, ако демокрацията се развие в общество, където личността, нейноят растеж и щастие са цел и смисъл на системата, където животът няма нужда да намира оправдание в успех или в нещо друго, а личността не е подчинена на някаква външна сила или манипулирана от нея, независимо дали е държава или икономически механизъм.»
Макар да е писана преди повече от 60 години, "Бягство от свободата" сякаш е написана тази сутрин.
източник: http://www.newmedia.hit.bg/Escape.htm