Тъй като и аз обичам да пиша и да си изливам душата, ето нещо мое, последното ми.... без претенции за литературна стойност...

Стих

Затвори очи и погледни
какво виждаш в себе си ти?
Виждаш ли едно мъничко човече,
което обичам те, ти рече ?
Отвори очи и погледни
колко много то на теб държи!

Протяга мъничките си ръце
подаравайки ти своето сърце.
Вземи го! Опази го! Съхрани го!
На крилете на любовта понеси го!

И когато полети,
що за вълшебство,ти разбери,
е любовта му към теб.
И помни,ще бие винаги то за теб!

Не го наранявай
никога не го забравяй
и то ще е винаги твое!
Винаги с любов ще те зове!

Прегърни го с топлите си ръце
и усмихни му се от сърце.
Щастливо е то под твоя поглед горещ,
чувства се на топло като в пещ!

Притисни го силно тази нощ,
желае то да усети твоята мощ
под лъчите лунни да те целуне,
в обятията ти в пепел да се превърне!
Като Феникс да се прероди от жарта
и все по силна да е любовта!

Типично в стила на Мардиния - страст и любов... :)

Ние с нея си подхождаме...лирични и добри души :>

...

...

Искряща сълза

Сълзата се търкулна по лицето нежно,
слъчавите лъчи я пронизаха копнежно
и тя заблестя,
в свойта тъга заискря.
Ах, красота, красота...
дори в сълзите пропити с тъга...

Сълзата болезнено отронена
оставя своите следи по бузите ми
и за кой ли път душата отровена
умира без утеха в самотата си.

Виж, погледни...
едно лице обляно в сълзи.
Няма ли над мен да се смилиш
няма ли душата ми да пощадиш?

От очите зачервени
бликат сълзи като от извори солени...
А слънцето с лъчите си ги огрява
и в своите прегръдките ги обвива.

Пред моща на светлината те блестят
като бисери искрят...

Погледни за последен път очите ми,
виж душата ми
и разбери
това, което очите ми искаха да ти кажат,
това, което думите нямат властта да покажат...

Браво, много е хубаво .

Пред моща на светлината те блестят
като бисери искрят...

Душевната ми къща

Стоя, в душевната си къща, свита
зад високи стени там прекрита.
А вътре кат’ в мезонет многостаен.
Във всеки ъгъл там потаен
изниква нов спомен
болезнено горещ.
От живота незнаен
той е поредната захвърлена вещ.

Зад тъмни решетки
седя и гледам минаващите сенки
изпълнени с празнота,
бродещи като призраци по света.

С голяма доза тъга
влачат живота си под сивата дъга
на битието вече омръзнало.
А сърцето премръзнало
опитва се в собствената илюзия
да се вмъкне като змия!

Две очи малки като зрънца
наблюдават сенките притаено.
Виждат сякаш от себе си, изубена частица,
която да запъни мястото от много време празно.

В миг проблясък
удря ме като гръм!
Чувам птичи крясък
долитащ от някой прашен друм.
Поглеждам лицата на сенките
и виждам в очите им собствените си страхове,
които обладават душата ми свита,
гърчеща се от болка, сякаш пребита!

Цял порой от сиви чувства
над главата ми се излива!
Връхлитат ме спомени болезнени.
Спомени стари, но не забравени!

Мисли хилядолетни
тревожно обсебват съзнанието ми.
И сякаш на бойното поле събират се войни,
преиждащи от хиляди страни.
Надига се вълна от бойни викове!
Блесват пред съзнанието мечове!
Борят се те със спомените,
със страховете,
преследващи ме сякаш от векове!

И изведнъж прониза ме нещо дълбоко,
нещо боли ме жестоко!
Лежа сега сама
насред душевната тъма,
в кръвта си,
в младостта си -
пропиляна, неизживяна...

В миг въздишка
като прашинка
се отрони от студените ми устни...
и солена сълза
по лицето ми се плъзна...

Самотата, в душевната ми къща, остана.
Надеждата не оцеля,
вяра не остана.
Душата ми новото утро не видя...
Тишина...
Само това остана сред душевната празнота!

Предай се на любовта

Предай се на любовта!
Предай се на силата и
Нека тя те отнесе в други измерения
Нека ти покаже света в други положения

Любовта е като вятър
Развява косите ти
Вика душата ти
Последвай повика и

Предай се на любовта
Нека те обгърне с топлите си обятия
Нека ти покаже новия смисъл на всички понятия
Предай се на любовта

Любовта е като слънцето
Усмихва ти се лъчезарно
Премамва те с лъчите си топли
Нежно те гали

Предай се на любовта
Нака те понесе на крилете си
Усети я
Приеми я
Предай се на любовта

Любовта е живот
Понякога студена и горчива
Понякога топла и сладка
Но без нея не можем да съществуваме
Не можем на земята да царуваме

Предай се на любовта
Нека тя ти покаже що е живот
Нека ти покаже откъде и накъде да вървиш
Хванал я за ръка, нека ти покаже какво и как да твориш
Предай се на любовта!

Браво! хареса ми!

Good!!!Четох и се наслъждавах на стиховете(заедно със малините който допринесаха още по-голяма сладост)...браво!!!Много ми харесаха.

Опитай се да не плачеш

Опитай се да не плачеш!
Нищо че живота е плашещ.
Изпълнен с правила и трудности,
показва ни той хилядите си мъдрости.

Опитай се да не плачеш,
когато до стената се опреш,
когато сърцето бие лудо,
а до главата е опряно нечие дуло.

Опитай се да не плачеш
когато сам останеш
сред безумието на света.

Не! Не свеждай глава!
Всяка трудност е като първа
по пътя спъва те,
но няма да те спре!

Опитай се да не плачеш
когато сам останеш
сред безумието на света!

Опитай, не плачи!
Вдигни глава
и гордо напред закрачи
оставяйки миналото си зад гърба!

Дори без проблеми може да бъде и песен.Браво.

Музика

Нощ над града се спусна,
Сънчо там никого не пропусна.
Със своята песен преспивна
той града в обятията си гушна.

Нейде там, защо не знам?!?
Едно девойче не иска да спи
Едно момиче не иска в съня да се потопи
Сънливостта си тя с музика разби!

Музика в главата и звучи.
Мисълта и пред песента мълчи.
А съзнанието и лети
като птица, в небето кръжи,
свободно от тревоги и лъжи.

И незнайно как тя заспа
под звуците на песента.
В страната на сънищата
тя заплава с ферибот,
с бързината на койот,
във води от мляко и бисквити
към дома от мечти разбити

Под звездното небе,
нейде там дълбоко спи едно дете.
А във въздуха музика звучи
по пътя изпълнен с хиляди несбъднати мечти!

Отново блестящо.

Есента

Пристигна Есента
в карета от паднали листа.
А заедно със нея
вятъра довя
и спомена за младостта
с хиляди есенни листа.

Пъстри есенни килими
застлаха спомените нелечими.
Тъжни измъчени картини
висят по сивите, житейски стени.

А душите човешки гледаха света,
сякаш в рамка сложен.
Под сянката на стари дъбови дървета
наблюдаваха живота си лъжовен.

С очи пълни със сълзи,
съжаляваха за човешките си капризи
заради които важното бяха изпуснали,
ценното в живота си бяха пропуснали.

Пристигна Есента
и почука на душевната врата.
Навлезе бавно полъха есенен,
отключвайки спомена забравен.

Пристъпваше покрай човешката душа тя
в рокля от сухи есенни цветя.
С цялото си изящество и красота
изпълнена с радост и доброта
протегна своята ръка...

Искаше да докосне сърцата им,
да върне усмивката на лицата им.
С мириз на цветята есенни
мъничко радост в душите им да разцъфти!

С цялата си приказност
във вихъра от шарени листа
затанцува тя с увереност!
И пред очите човешки
изрисува света
с шарки невиждани!

Пристигна Есента
носейки пъстротата на света...
Затуптя в кръвта радостта
със спомена за младостта,
с бляна по любовта,
с първите стъпки на старостта...

Поредната Глупост на екс която ми харесва...бравоооо!!!

Заслепено сърцe

Сърцето бие силно в гърдите.
Опитва се да разбие стените,
които го възпират да отлитне,
към любовта да залитне!

Кръвта буйно мие вените
както брега, заливат вълните,
опитвайки се да го завладеят,
преградите да преодолеят.

Сърцето говори за любовта.
Нежния повей на песента
на влюбените птички,
които търсят си другарче самички.

Блъска сърцето диво
когато види съществото красиво
застанало пред очите заслепени
от любовна илюзия запленени.

Ферия от цветове и чувства
преплитат се в една измамна представа.
Сърцето започва
от вълнение да буйства
и на опеянението да се предава!

Пулса ускорява се драстично.
Не е ли иронично -
Изпитвайки такава наслада
сърцето да пострада?

И изведнъж
тежки болки впиват се дълбоко.
И наведнъж
всичко отнемат му жестоко.


В един миг имаше всичко,
в следващия остана самичко!

Немам думи...определено едно от най-хубавите.

Мечтая

За свободата аз си мечтая!
Небесен тунел да прекопая
през пухкавите облаци.
Като прелетните птици
към върха на небето
да заплувам бясно
и с плам да докосна
с криле небесата!

С последния си дъх
като риба в обширните дълбочини
да се гмурне моя свободен дух
и да се плъзне по морските вълни...

Мечтая за любовта
разгаряща се през пролетта...
Гукането на птичките,
жуженето на пчеличките,
и всяка щурчова песен
да слушам всеки ден!

Мечтая, Мечтая, Мечтая !

Погледа на любимото същество
да прехвърчи през празното пространство
и да се плъзне по тялото ми нежно,
да навлезе в душата ми надълбоко ...
А в очите му огъня ще говори
за душите ни разгарящи се...
Всяка фибра от мен ще трепери
и ще крещи:
“Ела, да се слеем в едно!
Ела, да те почувствам със своето тяло!”
Мечтая всяка своя сексуална
мечта с него в реалност да превърна!


Мечтая за живота,
който на вратата ми тропа!
Готов да ми предложи
всичко каквото пожелая
без измами и лъжи!
И няма вече за какво да се безпокоя
щом живота – мечта се сбъдне
и в домашния уют ме обгърне!

Усмивки край мен
ще греят всеки божи ден!

Мечтая
заедно с лунните пеперуди
със сребърни лъчи изресувани
да затанцува моята душа
и да полетя към нови весини
понесена на крилете на страстта!

Усмивки край мен
ще греят всеки божи ден!

Розата

В градина, пълна с аромати,
редки като диаманти,
роза току-що разцъфнала,
с уханието си, самотната душа, бе приютила...

Росните капки
нежно се плъзнаха
по листенцата и крехки.
Подобно на сълзи,
те се стичаха,
все едно по женските бузи.

По кожата кадифено мека,
сълзите своите следи
оставяха...
Мечти по алеята далека,
сред ухания на рози,
в женското съзнание се разливаха...

В море от аромати
се срещнаха двама непознати.
А погледите им се прегърнаха,
в пеперуден танц те се втурнаха,
сред ухания и страст,
сред копнежи и сласт...

По бледостта
на женското лице
се четеше лудостта
на едно влюбено сърце.
Мъжът в очите и потъваше
и нежно ръката и докосваше.

Желанията си вътрешно подтискаха,
двете влюбени души...
Само в очите им искри прехвърчаха,
подсказвайки за огъня, който не ще потуши
никоя земна сила...
Споменът за техните преплетени тела,
поддържаше в душите им любовния пожар,
който им бе небесен дар!

Въпреки че и двамата знаеха -
тази любов бе плодът забранен! -
в страстните пламъци изгаряха,
пожарът бе споделен!

В този миг всичко бе тъй истинско!
Непостижимото бе тъй близко,
през техните тайни срещи,
между ароматите на тихите нощи...

Мъжът откъсна розата
току-що разцъфнала.
Символ бе тя на любовта,
лежащ между тръпнещите им тела.
Той пламенно своята възлюбена погледна,
после тихо стана и безмълно си тръгна...

Дамата взе розата
с мисълта за една мечта...
И тиха въздишка се отрони
от румените като черешка устни...

В уханието потопена,
душата и се вълнуваше -
на любовта тя бе пленница!
В градината седеше сега сама,
а душата и се бунтуваше -
на реалността бе заложница!

Харесва ми Може би малко римите да се оправят,но ми харесва

Писмо в прахта



Стоя пред листа бял.
Дните ветъра бе отвял.
Към края на живота си
човек се радва на постиженията си.
А какво бях постигнала аз?
Сърцето бе сковано в леден мраз!
Душата бе заспала в своя скръбен сън,
и мълчеше като отсечен безмълвен пън!

Без да забележа какво е имало,
всичко се бе превърнало в минало…

И реших да напиша писмо
до някого на когото все още му пукаше
за всичко някога преживяно, но недолувимо...
Сърцето ми все още тупкаше,
нещо в мен живееше
и силно мечтаеше…

В деня когато душата отлети
може би някой ще прости
за грешките неволно направини
за дните окаяни и в самота забравени...

Без да забележа какво е имало,
всичко се бе превърнало в минало…

Седях пред листа бял
с вид блед и премалял.
В последните дни от живота си
исках да оставя нещо от себе си,
за да знаят хората:
че бях просто човек,
мечтаех да достигне небесата.
Макар и не ловък,
борех се за красотата на душата,
но от рано осъзнах
че не мога да полетя.
Не успях
мечтите си да постигна...

Ръката ми трепереше
а думите не идваха…
Мисли всякакви ме мъчеха,
но върхът на писеца стоеше
в една точка... сякаш това бях аз -
една точка върху листа....
Целия ми свят бе потънал в мраз
покрит с раните на живота...

Въздъхнах дълбоко...
И Душата ми отлетя ей така
както бе дошла, неусетно...
и в този миг сякаш имах всичко!
Сърцето ми не бе вече самичко,
душата ми не бе студена, изплашена.
Тя бе топла и спокойна,
сплотена с другите души
отлитащи, напускащи
студения свят.
Живота ми бе отвят,
оставяйки само едно писмо в прахта...

Когато

Когато погледна в очите ти,
аз не виждам нищо друго,
освен едно дете
протегнало ръце
към мен!

Когато погледна в очите ти,
аз не виждам нищо друго,
освен едно море,
което се вълнува
при всяко ветрово докосване!
Една вълна преливаща в друга!

Когато погледна в очите ти,
аз не виждам нищо друго,
освен огъньовете, които пламтят
в сърцето ти!
Следите оставени да тлеят
в душата ти!

Когато погледна в очите ти,
аз не виждам нищо друго,
освен земята обгърнала
топлите ни тела!

.................

Дъждовните капки се спускат,
към земята препускат,
за да изпълнят живота с шарки,
събирайки се в локвите малки.

Вглеждат се в тях очите,
мислейки за дните
изпълнени с болка и сладост,
изпълнени със сълзи и радост.

Сърцата ни разбити
в дните размити
не виждат красотата
минаваща покрай душата.

Душата потопена в мъглата
вижда само тъгата...
Чувствам само сълзите,
спукащи се по бледото ми лице
и като дете протягам ръце
към дните....

Онези дни,
през които очите
виждаха красотите,
изпълващи света.
През онези дни
детето виждаше красотата
дори в малките локви
сякаш изпълнени с шарки...

Шарен е света
на наивността,
през младежските дни
изпълнени със смях и игри..

А времето бавно крачи ...
Залисани в поредните мариачи,
минават часовете кратки.
Живеейки като патки
годините преживени
се нижат като векове забравени.

И идва деня, когато човек разбира:
Живота като пясък
между пръстите се изниза...
Остаряваме без блясък
без красота и смисъл...
Живота твърде много ни бе залисъл
за да мислим дори...


Всичко истински стойностно
бе твърде маловажно,
за да го забележим
и оценим...
Всичко бе пари и интриги,
измама и лъжи...
Но бе ни така добре нали
докато не останахме сами!

Вали дъжда навън...
Оставя той мокри следи,
за да ни покаже че имало го е и преди...
но изчезват те при всеки слънчев лъч...
Както спомените ни се изпаряват
щом отидем си от този свят....