Всяка власт е имала до себе си държавна канцелария - институция чрез която владетелят общува - било със собственият си народ или пък с чужди владетели и институции. Плод на тази канцелария са редица актови материали, договори, дарствени грамоти, хрисовули, писма и други.

В ранният период на българската държавност важно значение за историята на средновековната българска дипломация имат надписите върху камък. В голяма част от тях се съдържат договорни отношения с ромейската империя или маркират важни за периода събития. Такива са надписите под Мадарският конник имащи историко - летописен характер. Тези надписи са три на брой и са датирани от В. Бешевлиев към 714 - 762г. В първият накратко са описани обстоятелствата и условията при които хан Тервел се съгласил да окаже помощ на сваленият византийски император Юстиниян II. Във втория надпис се споменава името на Курмесиус, който Бешевлиев определя като съвладетел на хан Тервел, а след неговата смърт и като самостоятелен вожд на българите. Третият надпис също дава представа за някъкви договорни отношения, но вече при хан Омуртаг. От времето на Омуртаг е и добре запазеният Сюлейманкьоиски надпис, където са исписани клаузите на 30 годишният мирен договор между България и Византия от 815г. От по - късен период - 904 г. е така нареченият Наръшки надпис близо до град Солун, който маркира границата между Империята и България. От други зле запазени каменни надписи се подразбира за определени договорни отношения, споменати са лични имена имащи предполагаема роля в тези договори.
Християнизацията на България я извежда от една международна дипломатическа изолация и я превръща във важна брънка от европейските политически и религиозни взаимоотношения. Това личи от архивите на Ватикана, където са запазени “Отговорите на папа Николай I до допитването на българите”, един важен исторически извор, даващ ясна представа за дипломатическият такт на българският владетел княз Борис I, които успява да улови “наддаването” за новопокръстеният си народ между Константинопол и Рим и опитът му да извлече максимални дивиденти за България. След смърта на папа Николай I, новият папа Йоан VIII продължава кореспонденцията с българският владетел.

Подражавайки на бащината си прозорливост и цар Симеон, наследникът на Борис I се извисява на дипломатическата сцена. Запазена във византийските архиви е една богата кореспонденция отразяваща активна дипломатическа дейност и контакти между него и византийският дипломат Лъв Хиросфакт, патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин. Tези писма адресирани до българският владетел, до българският архиепископ в повечето случай цитират думите на последните, преразказват част от изложението на техните съждения след което следват коментари и аргументи от страна на византийският двор. Така за изследователят на архивите става ясна темата на кореспонденцията, тонът и амбицията на българите в сферата на политическите взаимоотношения.

За езическият период на българската държавна дипломация се говори в хрониките на Георги Монах, патриарх Никифор, Теофан, Йоан Зонара. След покръстването на България нейният светоглед и отношения с останалият християнски свят са намерили място в коментарите и произведенията на Продължителя на Теофан, Лъв Дякон, Симеон Логотет, Йоан Скилица. От този период (Х век) подробни данни за българската дипломация дава Константин Багренородни в две свои съчинения касаещи управлението на държавата и въведените церемонии във византийският владетелски двор. Споменати са примери за държавното устройство и начина на живот в племената и народите с които Византия е имала политически и икономически отношения, сред които е и България. Дава описание на приетия церемониал при посрещането на чужди пратеници, протоколът по които са приемани и българските посланници. Определя се редът по които българите трябвало да бъдат подреждани при тържествени дворцови приеми, регламентирани са и вида на тяхното облекло, характера на поднасяните подараци и т. н. Константин Багренородни е пряк участник в описваните събития. Творбите му имат за цел да покажат и утвърдят приетите порядки в императорският двор. Той споменава и за българо - византийските отношения по времето на цар Петър, син на Симеон пряко свързан чрез династичен брак с византийската императорска фамилия (жени се за внучката на император Роман Лакапин) .

Края на Х век и началото на XI протичат динамично за българската държава. Тя е изправена пред историческото изпитание да съхрани своята независимост или да попадне под политическата зависимост на своят вечен съперник - Византийската империя. Няколкото военни победи на българският цар Самуил му дават оптимизмът и куража да отстоява неприкосновеността на България а и нещо повече - да преследва и по космополитни цели. Посредством династични бракове, той се стреми да си осигури надеждни съюзници за една предстояща и отлагана във времето решителна битка с Империята. Твърдостта му в начертаните цели е пословична. Той не се поколебава да осъди собственият си брат Аарон на смърт с цялото му семейство, подозирайки го във връзки с византийската дипломация. В крайна сметка България пада под византийско робство за един не малък период от време - близо два века.

За времето след възстановяването на българската държавност сведения черпим от съчиненията на Георги Акрополит и Никита Хоният. И двамата автори са били висши византийски сановници и са имали достъп до дипломатическата документация. Георги Акрополит като Велик логотет на Никейската империя посещава лично цар Константин Асен в Търново. В своята история той дава подробно описание на това посещение, както и на дипломатическата дейност на цар Иван Асен II. Имайки предвид че последният е бил един от верните съюзници на Никея за възстановяването на Византийската империя, то неговата дейност е разглеждана в положителен аспект.

Във Ватикана са запазени и 28 писма на папа Григорий IX (1227 - 1241) до Иван Асен II - едно важно свидетелство за дипломатическите ходове на българският владетел, продължител на тактиката на своите предшественици Борис и Калоян, лавиращи между изтока и запада, православието и католицизма и поставяйки интересите на държавата пред всичко друго. От кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III изцяло запазени са само 4 писма и едно в подробен преразказ поместени в “Деяния на папа Инокентий III”. Запазени са също три писма на архиепископ Василий и текстът на клетвата която полага пред Римският престол. Към посочените извори трябва да прибавим и едно писмо на българските епископи, както и писмото на българският княз Белота с молба до папата да ги приеме в лоното на католическата църква. По същото време, след създаването на Константинополската Латинска империя редица западни автори като Тома Сплитски, Андрея Дандоло, Алберих и др. поместват в своите съчинения материали за българската дипломация. Едно от ярките произведения през този период е хрониката на Жофроа дьо Вилардуен”Завладяването на Константинопол”. Авторът е пряк участник в описваните събития свързани с Четвъртия кръстоносен поход и успява да се издигне в управлението на Латинската империя. От полезрението на своя благороднически произход и с убеждението за светостта на мисията на западните рицари в земята на схизматиците - така Римската църква възприема изповядващите Православието ромеи и българи (обвинява ги в ерес) той описва в негативна светлина българската държава и подценява ходовете на нейната дипломация. В по късни латински извори проследяващи развитието на събитията след дьо Вилардуен, и отношенията на България с Латинската империя по времето на цар Борил, пренебрежителният тон претърпява известна еволюция. Това е видно от “Завладяването на Константинопол”от Роберт дьо Клари, където авторът критикува неотстъпчивостта на латинските барони пропуснали възможността да уредят по мирен начин отношенията си с цар Калоян. Тука са опоменати усилията на българският владетел да сключи съюз с латинците още преди завладяването на Константинопол.

Други исторически извори от чужд произход имащи отношение за българската дипломация са редица сръбски съчинения. Това са биографии на сръбските крале и светци - “Житието на Стефан Неман” - написано от неговият син Стефан Първовенчани (1196 - 1228), “Житието на св. Сава”от монаха Теодосий, Житията на сръбските крале Владислав (1234 - 1243) и Милутин (1282 - 1321) писани от архиепископ Данило и др. Макар че съдържанието на подобни съчинения хиперболизира и възвеличава ролята и деянията на описаните главни герои в тях, в случая сръбските крале и архиепископи, то за историята на българската дипломация допринася с несрещани в други извори факти. Така за днешната историческа наука, както и за историята на българската средновековна дипломация е важно обстоятелството да се пресее онзи фактологичен материал върху който може да се гради една по добра представа за взаимоотношенията между България и Сърбия в споменатия период. От житието на св. Сава разбираме че сръбският крал Владислав е женен за една от дъщерите на Иван Асен II, описано е неговото посещение в Търново с цел да измоли мощите на починалия в българската столица сръбски архиепископ Сава. В житието на крал Милутин се споменава за посещението му в България и водените преговори с българският владетел Светослав Тертер. От изброените извори черпим информация и за вътрешнополитически отношения от българската история, като отцепването на севастократор Стрез и неговото положение в дипломацията между Сърбия, Латинската империя и България по времето на цар Борил.

За времето на Иван Асен II и неговите постижения във външната политика ни говори и надписът в църквата “Св. 40 мъченици”в престолината Търново. От неговото съдържание разбираме за битката при Клокотница през 1230 г. завършила с разгрома и пленяването на епирският владетел Теодор Комнин. От 1235г. пък е Летописният разказ за възстановяването на българската патриаршия.

За края на XIII и целия XIV век данни за българската дипломация дават творбите на византийските хронисти Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Първият от тях е важен участник в събитията на полуострова, чийто амбиции и политически стремежи успяват да го накарат да влезе в съюз с османските тюрки за да осъществи целите си. След смъртта на Андроник III през 1341г. Кантакузин повежда борба с настойниците на малолетния император Йоан V и успява да се издигне на византийският трон през1347г. Управлявал до 1354 г. след което се оттеглил и станал монах. Тогава започнал да пише и мемоарите си. Изключително хитър политик и добър наблюдател на събитията, Йоан Кантакузин проследява в детайли всяка случка, описва подробно преговорите водени със сърбите, с българите, преразказва и цитира реплики от проведените срещи. На неговото перо дължим познанието за дипломацията на българските царе Светослав Тертер, Михаил Шишман и Иван Александър. Много от информацията която ни дава съчинението на Кантакузин обаче, макар да е черпена от извора трябва да се подложи на критичен анализ. Причината е че авторът като участник в събитията се опитва да истъкне личността и делото си в положителна светлина. Стоварва вината и отговорността за появата на османските турци върху недалновидната дипломация на сръбският и българският владетел, макар че в повечето си военни походи се възползва от наемническите услуги на малоазийските бейлици. Усещайки интригите и коварството в отношенията на балканските християнски държави, турците решават да се възползват и осъществят военните си планове. През 1352 г. превземат крепостта Цимпе на Галиполският полуостров, която по късно им служи като трамплин за завладяване на Балканите и опитите им за нашествие в централна Европа.

Другият автор - Никифор Григора, който е и политически опонент на Йоан Кантакузин в съчинението си “Ромейска история”представя събитията на Балканският полуостров от първата половина на XIV век. В това произведение са проследени моменти премълчани от Кантакузин, както и критични оценки на неговата политика и дипломация. Действията на българската дипломация във външната политика са представени по обективно.

Важно отношение за историята на българската дипломация имат не само историческите хроники и съчинения, каменни или църковни надписи, но и запазените в чуждите архиви международни договори на българската държава, хрисовули, грамоти, търговски и военнополитически договори писани на пергамент или хартия. По своят произход това са домашни извори, но бидейки адресирани до чужди институции и организации те са притежание на тяхните архиви. Пдобни адекватни актови материали отправени към българската държава в лицето на владетеля сигурно са съществували, но предвид разрушителната стихия на Османското нашествие те са потънали в пепелта на унищожението.

Във Ватикана се съхранява златопечатник - договор, съгласно който цар Калоян и Българската църква преминават под върховенството на светия престол в Рим, последствие на сключената уния с папа Инокентий III. Запазени са документи и материали от XIII - XIV век. Това са дарственият хрисовул на Иван Асен II за дубровнишките търговци от 1230г., военно - политически и търговски договор на Михаил II Асен с Дубровник от 1253г., клетвеният договор на цар Иван Александър с Венецианската република от 1346г., Брашовската грамота - писмо на цар Иван Страцимир от 70 - те години на XIVвек, договорът на деспот Иванко (управител на Добруджа) с Генуезката република от 1387г. и др.

От запазените писмени извори добиваме обективна информация за дипломатическите ходове и резултати, начините на сключването на едни или други договорености, преследваните цели и приоритети, както и военните и политически възможности на страната.