На 29 ноември 1945 г. завършва двугодишният процес на формиране на Федеративна Народна Република Югославия. В Европа се появява нова държава, федерираща южнославянските народи в западния дял на Балканския полуостров, но нейното битие ще страда от спомена за старото Кралство на сърбите, хърватите и словенците, от чиито руини възниква тя и което, също така претенциозно, се наричаше Югославия.

През 1912 – 1913 г., по време на двете балкански войни, Сърбия и Черна Гора присъединяват области на юг от Санджака, обитавани преимуществено от българско и албанско население. След Първата световна война тези териториални придобивки са затвърдени, а опитите за ревизия на границите през годините на Втората световна война в полза на България и Албания се провалят и жителите на Вардарска Македония, Косово и Метохия отново не получават възможност за самоопределение. В тези области при следвоенното устройване на нова Югославия са формирани Народна Република Македония, като самостоятелна федерална единица, и Автономна Косовско-Метохийска област, която остава в рамките на Сърбия. Така албанците в Югославия, които са най-значителния неславянски етнически елемент там, не придобиват собствена федеративна държавна обособеност.

Албанците навлизат масово в Косово (разб. Косово и Метохия) едва в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век, когато голяма част от местното сръбско население се изтегля на север по време на австро-турските войни. Тук през втората половина на ХІХ век се изявява модерната албанска политическа и културна интелигенция, като областта се превръща в център на албанското Възраждане. Балканските войни прекъсват този възходящ процес, макар че способстват за създаването на албанска държава по на запад, покрай крайбрежието на Адриатическо море.

През 1931 г. в 14-милионна Югославия 505 хиляди нейни поданици са албанци, над 95 % от които, са мюсюлмани. След войната, в началото на 1948 г., те вече са 750 хиляди, а през 1981 г. достигат до 1 731 хиляди. В условията на демографски взрив се оформя новото албанско национално движение във федерацията, чийто център се намира в Прищина – главният и средищен град на Косово. Разрастналият се през следващите години етнически конфликт там е един показателен пример за непосредственото влияние на разнообразни демографски фактори върху политическата обстановка, допринасящи за нейното дестабилизиране.

Без съмнение, основният фактор при изострянето на естественото противопоставяне между етносите в един от най-изостаналите райони на СФРЮ – Югозападна Сърбия, е изключително високият темп на прираст на албанското население в него. През първите две десетилетия след 1945 г. този процес до известна степен е сдържан чрез изселването на множество албанци в Турция. В резултат на миграцията, която се осъществява само от пределите на НР Македония, тяхното относително присъствие в тази република намалява и автономната област на север утвърждава мястото си на основен център на албанския етнос в Югославия.

От средата на 60-те години емигрантският канал, послужил като клапан за разреждане на демографското напрежение, се затваря. Още преди това албанците стабилизират своята численост и скоро тя бързо започва да нараства благодарение на високия им естествен прираст. Междувременно, намаляването на раждаемостта сред другите националности във ФНРЮ (СФРЮ), в резултат на преминаването на периода на следвоенна демографска компенсация, довежда до постепенно нарастване на относителния им дял сред населението на републиките, които населяват, както и на федерацията. От 1948 до 1981 г. тяхната численост се увеличава над 2.3 пъти, въпреки изселванията, и това позволява да се говори за демографски феномен в Европа през втората половина на ХХ век, който е сравним само с демографския бум на сънародниците им в съседна Албания. Въпреки границите и различията в обществено-икономическата обстановка, етносът се развива почти идентично и синхронно в двете държави.

През 1966 г. в Югославия поредица от политически събития поставят началото на петгодишна криза, поставила под съмнение единството й, и довела до крупни промени в модела на управление на многонационалната страна. По време на кризата политически представители на някой от по-малките националности, обитаващи общия югославски дом, изкарват на преден план своите искания за реформиране на федерацията, което ги конфронтира със сторонниците на концепцията за централистката роля в Югославия на най-многобройния народ – сръбския, и с партийните и държавни апаратчици от Белград. През 1968 г. в Косово започват кървави стълкновения. Напрежението там се поддържа и през 70-те години, а пролетта на 1981 г. отбелязва неговия апогей. Албанските националисти издигат сепаратистките лозунги “Косово – република” и за “етнически чисто Косово”. Въпросът е, не се ли катализира това етнополитическо активизиране до голяма степен от демографските процеси и промени, настъпили през предходните години?

Високият прираст за няколко десетилетия довежда до пренаселване на Косово. Гъстотата на жителите му се повишава от 68.1 души на 1 кв. км в 1948 г., през 88.5 в 1961 г. и достига 145.5 в 1981 г, когато този показател за СФРЮ е 87.7 души на 1 кв. км. През 1971 г. на 1 кв. км обработваема земя в областта се падат 211.2 жители, срещу 140.6 за цяла Югославия. И при този дефицит на средства за производство (промишлеността е сравнително неразвита, а населението е слабо урбанизирано) в 1981 г. броят на членовете на едно семейство е средно 6.89. Борба за хляб – това е една от основните причини за прогонването на сърби и черногорци от Косово, продължаващо и до днес.

Младостта на населението в автономната област е друг елемент от демографския й статус, с който трябва да се обясняват екстремистките тенденции в националното движение на албанците. В 1961 г. 67,6 % от жителите на Косово са от възрастовата група от 0 до 29 години, докато за Югославия младежкият контингент обхваща 55.9%. През следващите десетилетия тази разлика нараства. Етнополитическото статукво на обществото се дестабилизира поради разбалансирането на възрастовата му структура между отделните етнически и религиозни общности, а реакцията на по-младите и динамични групи е агресивно отрицание на консервативната система.

Половата структура на населението също оказва своето давление върху обществения живот. Женското население, поради основната му ангажираност с функцията за съхраняване на рода посредством раждането и отглеждането на децата, е естествено консервативно настроено и представлява своеобразен стагниращ обществен елемент. Ако равновесието значително се наруши в полза на мъжете, обществото се радикализира и започва да търси отдушник за нагнетеното напрежение чрез експанзивни прояви, при които евентуално мъжкото население намалява. През 1961 г. съотношението между мъжете и жените при албанците в Югославия е 52.6/47.4, докато при цялото население на федерацията пропорцията е обратна 48.8/51.2. Но по интересно е, че от края на войната дефицитът на албанските жени се увеличава – в 1948 г. на 1000 мъже се падат 934 жени, а в 1961 г. само 902. През 1971 г. относителният дял на мъжете спада незначително до 52.2 %, но и това намаление, съчетано със слабата разводимост в Косово, където тя годишно е 18.1 на 1000 брачни двойки, при 111.4 за Югославия, прави албанската общност нестабилна, поради липса на възможност за осъществяване на репродоктивните способности на част от албанските мъже. Още повече, че при младежките контингенти разликата в съотношението между половете е по-голяма от усреднената. И, разбира се, този фактор също заработва за дискредитиране на модела на обвързаност на толкова различните по своя характер народности във федерацията.

В днешно време делът на албанците в автономната област вероятно наближава до 90% измежду цялото население там. Националното им движение придоби по-зрял и организиран вид, а умелото впрягане на демографската мощ на етноса завоюва добри позиции за тяхната национална кауза. Сега е възможно да се очаква всичко.

За нас, българите, остава да се надяваме, че процесът на дистанциране на Косово от Сърбия и Югославия няма да засегне и Северозападна Македония, където в долината по горното течения на р. Вардар – областта Полог, и в околните планини албанците съставляват мнозинство, макар този край повече от хилядолетие да е бил български. Косово и Полога не бива да се равнопоставят при решаването на въпроса за самоопределение на населението им, защото админстративно-политическият им статут е съществено различен. Република Македония трябва да остане единна и неделима.

12.09.1990

*”Демографски измерения на конфликта в Косово” - ”Зора”, бр. 30/1990. Тази статия е обобщение на един по-пространен доклад, написан през април 1988 г.